Решение № 200

към дело: 20191230100173
Дата: 07/10/2019 г.
Съдия:Андрей Николов
Съдържание

и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 422 ГПК.
Ищецът „И. Ф.“ Е., със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. „Б.“
№ 17, ап. 1, ЕИК ***, твърди, че между него (като кредитодател) и
ответника (в качеството му на кредитополучател) е бил сключен Договор за
предоставяне на кредит от разстояние с № 184782 от 30.09.2017 г. Поддържа, че
по силата на тази сделка е предоставил на ответната страна сумата от 1 000 лв.,
която е следвало да бъде върната, ведно с уговорена възнаградителна лихва.
Заявява, че крайният падеж на задълженията по договора е настъпил на 24.11.2018 г., но кредитополучателят не е погасил дължимите суми, а е извършил само частични плащания в общ размер на 639 лв. Изтъква, че по този начин са били погасени: 288,18 лв. – от главницата, 117,86 лв. – от договорната
(възнаградителната) лихва, 162,96 лв. – от неустойката, дължима поради
неизпълнение на задължението, касаещо предоставяне на обезпечение, и 70 лв. –
разходи за извънсъдебно събиране на задължението, начислени заради допусната забава. Счита, че понастоящем дългът на ответника, произтичащи от кредитното правоотношение, възлиза на: 711,82 лв. – неплатена част от главницата, 129,66 лв. – договорна (възнаградителна) лихва, дължима за периода 27.02.2018 г. – 24.11.2018 г., и 407,40 лв. – непогасена част от неустойката. Сочи, че за визираните вземания е била издадена заповед по чл. 410 ГПК, срещу която е
постъпило възражение по чл. 414 от същия кодекс. Иска от съда постановяване на решение, с което да бъде признато за установено съществуването на оспорените задължения. Претендира и съдебни разноски.
Ответникът М. Л. Б., с адрес в с. М., общ. П., ул. „В. П.“ № 5. ЕГН *, не оспорва обстоятелствата, отнасящи се до сключването на процесния договор и до получаването на кредитната сума по него. Смята, че неустойката и разходите за извънсъдебно събиране на задължението не се дължат, тъй като уговорките, които ги уреждат, противоречат на принципа на добросъвестността, както и на правила на ЗПК и на ЗЗП. Излага доводи, че по тази причина цялата
сума, която е платил в полза на кредитодателя, трябва да бъде отнесена за
погасяване на главницата и на договорната лихва. Прави искане за присъждане на
съдебно-деловодните разходи, които е сторил.

Съдът приема за установено следното:
1. Предварителни въпроси:
1.) Предмет на разглеждане в настоящото производство са следните обективно
кумулативно съединени установителни искове:
- иск по чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1,
предл. 1 във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 6 ЗПФУР – за сумата от
711,82 лв., представляваща неплатена главница по Договор за предоставяне на
кредит от разстояние с № 184782 от 30.09.2017 г., сключен между ищеца (като
кредитодател) и ответника (като кредитополучател);
- иск по чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1,
предл. 1 във вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 6 ЗПФУР – за сумата от
129,66 лв., представляваща договорна (възнаградителна) лихва по кредита,
дължима за периода 27.02.2018 г. – 24.11.2018 г., и
- иск по чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 92, ал. 1,
изр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 6 ЗПФУР – за сумата от 407,40 лв., представляваща
неустойка по кредитния договор, дължима заради неизпълнение на задължението на кредитополучателя, касаещо предоставянето на обезпечение.
2.) За тези вземания е била издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК с № 20 от 04.01.2019 г. по ч. гр. д. № 15/19 г. на
Районен съд – гр. П..
3.) Срещу цитираната заповед, в рамките на 2-седмичния срок по чл. 414 ГПК, е
постъпило възражение от страна на настоящия ответник, имащ качеството на
длъжник в заповедната процедура.

2. Фактически и правни изводи по съществото на спора:
1.) С оглед спецификите на разглеждания случай, най-напред трябва да се
отбележи, че той се отнася до сключване на кредитен договор от разстояние по
смисъла на ЗПФУР. По този повод е нужно да се отчете, че:
- За изявленията по сключването на такъв вид кредитен договор, по аргумент от
чл. 18, ал. 2 ЗПФУР, се прилагат правилата на ЗЕДЕП (чл. 2 и сл. от с. з.).
- Ищецът, по реда на чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, е ангажирал доказателства за
твърдения от него кредитен договор, сключен с ответника, представяйки копие от същия, както и от неговите общи условия.
- Същевременно от страна на ответника (Ч. процесуалния му представител), в
последното по делото открито съдебно заседание, е направено признание на
фактите, касаещи сключването на договора и реалното получаване на кредитната сума от 1 000 лв.
- Релевантна доказателствена информация за обстоятелството, че кредитодателят е изпълнил задължението си да предостави на кредитополучателя сумата по кредита се съдържа и в приобщената към доказателствения материал и неоспорена от ответника разписка от 30.09.2017 г.
2.) От съдържанието на договора и на общите му условия се изясняват и
основните параметри, при които той е бил сключен, а именно:
- Главница – 1 000 лв.
- Фиксиран годишен лихвен процент – 40,15 %.
- Обща стойност на плащанията, включваща главницата и договорната лихва – 1
247,52 лв., от което следва, че размерът на самата договорна лихва е бил
уговорен на 247,52 лв.
- Размерът на възнаградителната лихва за периода (27.02.2018 г. – 24.11.2018
г.), за който е предявен искът за същата, се равнява на 129,66 лв.
- Срок на кредита – 420 дни.
- Погасяване – Ч. 14 броя месечни погасителни вноски, с общ период от
30.10.2017 г. до 24.11.2018 г., индивидуализирани по падеж и размер в нарочен
погасителен план, който е инкорпориран в договора.
- Неустойка (чл. 3, ал. 1 и ал. 2 от кредитната сделка), дължима при следните
условия:
= възникване – в случай на неизпълнение на задължението на кредитополучателя в срок до три дни, считано от датата на сключването на сделката, да предостави на кредитодателя обезпечение, Ч. двама поръчители или посредством банкова гаранция;
= размер – 570,36 лв.;
= изплащане – разсрочено, като към всяка от месечните погасителни вноски се
добавя и сумата от 40,74 лв.;
- Разходи за извънсъдебно събиране на кредитното задължение (чл. 7, ал. 2 и
ал. 3 от договора за кредит), както следва:
= начисляват се при определени хипотези на забава, допусната в изплащането
на погасителните вноски;
= свързани са с изпращането на писма и електронни съобщения, с провеждането
на телефонни обаждания, както и с ангажиране на дейността на „колекторско
дружество“.
3.) Между страните няма спор, че общият размер на плащанията по процесния
договор, които ответникът е извършил в полза на ищеца, възлиза на 639 лв.
4.) По делото липсват данни за наличието на други юридически факти с
правопогасителен ефект досежно претендираните от ищеца вземания.
5.) На следващо място, правилното решаване на казуса предполага извършването на преценка дали клаузите на кредитния договор, регламентиращи търсената неустойка поради непредоставяне на обезпечение, кореспондират с добрите нрави.
Във връзка с разрешаването на този проблем е необходимо да се съобрази, че:
- В константната съдебна практика (вж. Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.
д. № 115/2010 г., Решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г. и
Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. д. № 951/2017 г. – и трите, постановени от
състави при II т. о. на ВКС, както и Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. №
4497/2017 г., III г. о. на ВКС) е утвърдено разбирането, че съдът е длъжен
служебно да следи за съответствието на уговорката за неустойка с добрите нрави, предвид значимостта им за действителността на договора и на отделните негови клаузи. Задължението да проверява служебно за съблюдаването на добрите нрави изисква от съда при решаване на спор за заплащане на неустойка да извърши самостоятелна преценка за действителността на неустоечната клауза, независимо дали страните са се позовали на нищожността ѝ.
- Според постановките, възприети в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г.
по тълк. дело № 1 от 2009 г. на ОСТК на ВКС, както и в съдебната практика,
формирана след неговото приемане (вж. например Решение № 234 от 17.11.2016 г.
по гр. д. № 1856/2016 г., III г. о. на ВКС), една клауза за неустойка е нищожна
поради накърняване на добрите нрави, когато е уговорена извън присъщите ѝ
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключването на договора.
Логическата конструкция, върху която се базира обсъжданото разрешение, се
извежда от обстоятелството, че автономията на волята и свободата на
договарянето не са неограничени. Страните могат да определят свободно
съдържанието на договора само дотолкова, доколкото то не противоречи на закона и на добрите нрави. Добрите нрави не са писани правила, а съществуват като общи юридически принципи или произтичат от тях (вж. Решение № 776 от 05.01.2011 г. по гр. д. № 969/2009 г., IV г. о. на ВКС).
- Критериите, от които е детерминирана преценката дали дадена неустоечна
уговорка накърнява пределите на нравствената допустимост, трябва да се
основават на: естеството на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойката; вида на неизпълнението, за обезщетяване на което е уговорена тя;
начина на определянето ѝ (като глобална сума или процент от главницата); базата за нейното начисляване (съотношение между задължението и предварително определеното обезщетение за вредите); наличието или липсата на уговорка за плаващо нарастване на размера на неустойката, с оглед на продължителността на неизпълнението; наличието на други правни способи, обезпечаващи изпълнението; принципа за забрана за неоснователното обогатяване, респ. възможни са и други критерии (вж. отново цитираното вече Решение № 776 от 05.01.2011 г. по гр. д. № 969/2009 г., IV г. о. на ВКС, както и Решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г., II т. о. на ВКС, Решение № 74 от 21.06.2011 г. по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 142 от 12.03.2011 г. по т. д. № 336/2010 г., II т. о. на ВКС и Решение № 4 от 25.02.2009 г. по т. д. № 395/2008 г., I т. о. на ВКС).
- В сега разглежданата хипотеза уговорената неустойка е предназначена да
санкционира кредитополучателя за виновното неспазване на договорно задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на основното задължение (касаещо главницата и договорната лихва) има вторичен характер и неговото неизпълнение не рефлектира пряко върху последното. На тази плоскост и доколкото неустойката е свързана с неизпълнението на вторично задължение, липсва адекватен критерий за преценка дали и как размерът ѝ ще надхвърли вредите от неизпълнението. Същевременно непредоставянето на обезпечение за дадено (основно) задължение не води до претърпяването на някакви конкретни вреди. От друга страна, размерът на самата неустойка се равнява на 57,04 % от този на кредитната сума, като предварително е предвидено, че тя ще се заплаща разсрочено (заедно с всяка погасителна вноска по договора). По този начин се стига до ситуация, при която задължението по кредита се увеличава с повече от половината от цялата стойност на сделката и то заради непредоставяне на обезпечение, след като тя вече е била сключена. Кредитополучателят е физическо лице, встъпило в договора с цел удовлетворяване на лични потребности от парични средства, а кредитодателят – търговско дружество, предоставящо потребителски кредити по занятие. В този смисъл последният, въпреки че е имал възможността предварително да прецени участието си в договора, се е съгласил да предостави кредита без обезпечение. Ето защо и санкционирането на получателя му заради последващо непредоставяне на обезпечение, с начисляването на неустойка,
възлизаща на повече от половината от целия кредит, очевидно не кореспондира с
риска, който кредитодателят носи.
- Очертаните характеристики на неустойката в конкретния казус, преценени на
плоскостта на принципните критерии, визирани по-горе, дават основание да се
приеме, че процесната неустоечна клауза е натоварена с функции, излизащи извън присъщите за нея обезпечителен и обезщетителен ефект. Тя пряко нарушава принципа на справедливостта и създава предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитора, за сметка на длъжника, което противоречи на добрите нрави.
- Следователно договорните клаузи, регламентиращи търсената неустойка, са
нищожни по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, поради което те не са
скрепени с юридически последици.
6.) За изхода от конкретния спор релевантен е и въпросът за валидността на
уговорките от кредитната сделка, уреждащи разходите за извънсъдебното събиране на просрочените задължения по нея. В тази насока трябва да се има предвид, че:
- Кредиторът по един потребителски кредит, какъвто несъмнено е и настоящият,
има право да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги по договора, ако те не са свързани с усвояване и управление на кредита (чл. 10а,
ал. 1 и ал. 2 ЗПК). Тук трябва да се държи сметка и за естеството на таксата
като форма на възнаграждение за реално извършена от кредитора дейност или
услуга, което му се дължи отделно от останалите вземания по сделката. Затова
дължимостта на таксата е обусловена от обстоятелството дали кредиторът е
изпълнил задължението си да извърши дейността, респ. да предостави услугата, за която тя е била предвидена.
- Ищецът не е ангажирал доказателства, че действително е осъществил някакви
конкретни разходи по събирането на просрочените задължения на ответника.
- Важно е обаче да се подчертае и друго. При забава на длъжника по
потребителски кредит кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата, чийто размер не може да надвишава законната
лихва – чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
- Правилата на чл. 10а и на чл. 33 ЗПК са императивни, тъй като са установени
в публичен интерес, с оглед целта на този закон – да осигури защита на
потребителите Ч. създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, както и Ч. насърчаване на отговорно поведение от страна
на кредиторите при предоставяне на такива кредити (чл. 2 ЗПК). Всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
въведените законови изисквания, е нищожна (чл. 21, ал. 1 ЗПК).
- Отговорността за разноски за извънсъдебно събиране на просроченото
задължение, разписана в договора за кредит, по който ответникът има качеството на кредитополучател, представлява по съществото си неустойка, дължима при забава, а не плащане за покриване на някакви реално сторени разходи по събиране на вземането. Определянето на тези плащания като разноски цели да заобиколи ограничението на чл. 33 ЗПК и да създаде основание за допълнително плащане, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотези на забава, т. е. представлява прикрита мораторна неустойка. За факта, че тези плащания нямат за цел да покрият разходи по събиране на закъснелите вноски, може да се съди от обстоятелството, че те са уговорени предварително, като абсолютни суми (респ. като процент от забавеното задължение) и в предварително определени предели.
Разноските, необходими за събиране на дадено задължение, при настъпване на
забава, поначало не могат да бъдат предварително фиксирани, тъй като варират,
предвид съответните обстоятелства. А начинът, по който те са разписани в
процесния договор, сочи, че са установени с цел да се избегне ограничението на
закона, свързано с размера на дължимото при забава обезщетение.
- Не са спазени и изискванията на чл. 10а ЗПК, доколкото разходите не касаят
дейности по предоставяне на допълнителни услуги от кредитодателя на
кредитополучателя във връзка с договора. По своята същност това са действия,
целящи осигуряване на изпълнението на задълженията по кредита. Иначе казано, те са свързани с управлението му и начисляването им влиза в колизия и със
забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
- Така констатираните отклонения от императива на ЗПК, допуснати от
кредитодателя по отношение на разходите за извънсъдебно събиране на
задължението по кредитната сделка, сключена с ответника, имат за последица
нищожност (поради противоречие със закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД) на договорните клаузи, уреждащи тези разходи.
7.) В обобщение се налагат следните финални изводи:
- Недействителността на уговорките от кредитния договор, имащи за предмет
неустойката, обуславя пълната неоснователност на ищцовата претенция, отнасяща се до това вземане.
- Реалното усвояване от страна на ответника на кредитната сума насочва към
доказаност на основанието на исковете за главницата и за договорната лихва.
- Нищожността на уговорките за неустойката и за разходите за извънсъдебно
събиране на просроченото задължение по кредита предполага, че сумата от 232,96 лв., която е част от общата платена сума по кредита (639 лв.) и е била отнесена към погасяване на вземанията по нищожните клаузи, трябва да бъде използвана за погасяване на претендирана възнаградителна лихва и на главницата (чл. 76, ал. 2 ЗЗД).
- По този начин лихвата е погасена в пълния ѝ размер от 129,66 лв., а
главницата частично – за сумата от 103,30 лв.
- В този контекст от трите обективно кумулативно съединени иска, разглеждани
в настоящото производство, частично основателен – за сумата от 608,52 лв., е
само искът за главницата, а останалите две претенции на ищеца подлежат на
цялостно отхвърляне.

3. Относно съдебните разноски:
1.) Предвид изхода от спора (частична основателност на ищцовите претенции) и
двете насрещни страни имат право да получат съдебно-деловодните разходи, които реално са сторили, но съобразно уважената, респ. отхвърлената част от исковете (чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК).
2.) Настоящият съдебен състав дължи диференцирано произнасяне по съдебно-
деловодните разходи както за заповедното, така и за сегашното исково
производство (съобр. т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по т.
д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
3.) Според уважената част от общия размер на претенциите, ищцовото дружество има право на разноски, както следва:
- 37,99 лв. – общ размер на разноските, дължими за заповедната процедура, формиран на база: 27,97 лв. – заплатена държавна такса, и 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение, определено от съда, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 26, предл. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ, и
- 108,18 лв. – общ размер на разноските, дължими за исковото производство, формиран на база: 122,03 лв. – заплатена държавна такса, и 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение, определено от съда, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 25, ал. 1 от посочената наредба.
4.) Ответникът е доказал извършването на деловодни разходи само в исковото производство, изразяващи в заплатен адвокатски хонорар от 450 лв. Съгласно отхвърлената част от ищцовите претенции, размерът на полагащите му се разноски е 230,74 лв.

Ръководейки се от изложените съображения, Районен съд – гр. П. Гражданско отделение, Трети състав
Р Е Ш И:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 ГПК, че М.Л. Б., с адрес в с. М., общ. П. ул. „В.П.“ № 56, ЕГН ***, дължи на „И.Ф.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. „Б.“ № 17, ап. 1, ЕИК ***, следната сума, която е била предмет на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с № 20 от 04.01.2019 г., издадена по ч. гр. д. № 15/19 г. на Районен съд – гр. П. а именно: 608,52 лв., представляваща неплатена главница по Договор за предоставяне на кредит от разстояние с № 184782 от 30.09.2017 г., сключен между ищеца (като кредитодател) и ответника (като кредитополучател), като ОТХВЪРЛЯ този иск за разликата над уважената част от 608,52 лв. до пълния претендиран размер от 711,82 лв.

ОТХВЪРЛЯ исковете на „И.Ф.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. „Б.“ № 17, ап. 1, ЕИК ***, предявени срещу М.Л. Б., с адрес в с. М., общ. П. ул. „В.П.“ № 56, ЕГН ***, с които се претендира да бъде признато за установено, на основание чл. 422 ГПК, че ответникът дължи на ищеца следните суми, включени в предметния обхват на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК с № 20 от 04.01.2019 г., издадена по ч. гр. д. № 15/19 г. на Районен съд – гр. П. а именно:
- 129,66 лв., представляваща договорна (възнаградителна) лихва по Договор за предоставяне на кредит от разстояние с № 184782 от 30.09.2017 г., сключен между ищеца (като кредитодател) и ответника (като кредитополучател), дължима за периода 27.02.2018 г. – 24.11.2018 г., и
- 407,40 лв., представляваща неустойка по цитирания кредитен договор, дължима заради неизпълнение на задължението на кредитополучателя, касаещо предоставянето на обезпечение.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, М.Л. Б., с адрес в с. М., общ. П. ул. „В.П.“ № 56, ЕГН ***, да заплати на „И.Ф.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. „Б.“ № 17, ап. 1, ЕИК ***, съдебни разноски, съобразно уважената част от исковете, както следва:
- 37,99 лв., представляваща общ размер на разноските, дължими за заповедното производство (ч. гр. д. № 15/19 г. на Районен съд – гр. Петрич), и
- 108,18 лв., представляваща общ размер на разноските, дължими за исковото производство (гр. д. № 173/19 г. на Районен съд – гр. Петрич).

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, „И.Ф.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. „Б.“ № 17, ап. 1, ЕИК ***, да заплати на М.Л. Б., с адрес в с. М., общ. П. ул. „В.П.“ № 56, ЕГН ***, сумата от 230,74 лв., представляваща съдебни разноски, дължими за производството по гр. д. № 173/19 г. на Районен съд – гр. П. съобразно отхвърлената част от исковете.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – гр. Благоевград в 2-седмичен срок, считано от връчването на препис на страните по делото, като въззивната жалба се подава чрез Районен съд – гр. Петрич.


РАЙОНЕН СЪДИЯ: