Решение № 8567

към дело: 20201230100500
Дата: 10/09/2020 г.
Съдия:Андрей Николов
Съдържание

и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 422 ГПК.
Ищецът „И. БГ“ Е., със седалище и А. на управление в гр. К., ул. „Г. С.
Р.” № 28, вх. А, . 7, ап. 24, ЕИК ***, твърди, че между него (като
работодател) и ответницата (като работник) е бил сключен трудов договор,
регистриран в Националната агенция по приходите (НАП) на 09.05.2017 г.
Поддържа, че трудовият договор е бил за длъжността „полевъд“, която е трябвало да бъде изпълнявана в Р.Ф.. Сочи, че на 12.05.2017 г. е извършил банков превод от 600 лв. в полза на ответницата, представляващи авансово
трудово възнаграждение за месец М. на 2017 г. Изтъква, че тя е отказала да
замине на работа, поради което трудовоправната връзка е била прекратена, а
прекратяването е било декларирано пред органите на НАП на 15.05.2017 г. Счита,
че по тази причина е отпаднало и основанието за задържане от нейна страна на
авансовото възнаграждение, в резултат на което то подлежи на връщане. Заявява, че върху визираната сума се дължи и лихва за забава в размер на 180,51 лв., начислена за периода 12.05.2017 г. – 28.04.2020 г. Впоследствие релевира друга фактическа позиция, според която: с ответницата са се уговорили да сключат горецитирания трудов договор; до сключването му обаче не се е стигнало, тъй като той не е бил подписан от нея; сумата от 600 лв. е била преведена „във връзка със започването на работата и пътуването до Р.Ф.“. Посочва, че за процесните вземания е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу която ответната страна е депозирала възражение по чл. 414 от същия кодекс. Иска постановяване на съдебно решение, с което да бъде признато за установено тяхното съществуване. Претендира и съдебни разноски.
Ответницата С. С. В., с А. в с. М., общ. П., ул. „П. М.“ № 3, ЕГН *, намира ищцовите претенции за неоснователни, моли за тяхното отхвърляне и за присъждане на съдебно-деловодните разходи, които е направила. Излага доводи, че: между нея и ищеца не е бил сключван трудовият договор, сочен от последния;
помежду им са съществували други трудови правоотношения, последното от които е било прекратено през 2016 г.; по него ищцовото дружество ѝ е дължало
обезщетение за неползван платен годишен отпуск, за което е била преведена и
исковата сума от 600 лв.

Съдът приема следното:
1. Предварителни въпроси:
1.1.) Предмет на разглеждане са установителни искови претенции по:
- чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 55, ал. 1, предл.
3 ЗЗД – за сумата от 600 лв., предоставена от ищеца на ответницата на
12.05.2017 г. и представляваща авансово трудово възнаграждение за месец М. на
2017 г., въз основа на сключен между тях трудов договор (регистриран в НАП на
09.05.2017 г.), по който последната е трябвало да изпълнява длъжността
„полевъд“, като договорът е бил прекратен (и прекратяването му е декларирано
пред органите на НАП на 15.05.2017 г.), с което е отпаднало основанието за
задържане на визираната сума, и
- чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1, изр. 1
ЗЗД – за сумата от 180,51 лв., представляваща лихва за забава върху посоченото
главно вземане, начислена за периода 12.05.2017 г. – 28.04.2020 г.
1.2.) Тези вземания са включени в обхвата на Заповедта за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК с № 1067 от 04.05.2020 г., издадена по ч. гр.
д. № 400/20 г. на Районен съд – гр. П..
1.3.) Срещу цитираната заповед ответницата (като длъжник в заповедното
производство), при условията на чл. 414 ГПК, е подала възражение, поради което
и на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от същия кодекс, ищецът е предявил срещу
нея исковете относно съществуването на оспорените вземания.
1.4.) Следователно обсегът на сегашното дело касае основателността, респ.
неоснователността на обективно кумулативно съединените два облигационни иска (за главница и за мораторна лихва). Ето защо и процесуалната дейност на съда по решаването на спора във връзка с тях трябва да бъде ориентирана към анализиране на предпоставките, формиращи фактическия състав на претендираните парични вземания.

2. По иска за главницата:
2.1.) Решаването на фактическите и на правните проблеми, включени в обхвата на настоящото производство, които главният иск поставя, налага най-напред да бъдат отчетени някои базисни положения, характеризиращи в принципен аспект
неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
2.1.1.) В последната цитираната законова разпоредба са уредени три различни
фактически състава, които е необходимо в съдебната практика точно да бъдат
разграничавани, предвид тяхното правилно подвеждане под нормата на закона,
спазването на процесуалните изисквания за разпределение на доказателствената тежест и различните им правни последици (съобр. мотивите и диспозитива към т. 1 на Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1 от 1979 г., Пленум на ВС).
2.1.2.) От облигационноправна гледна точка, правното основание, обосноваващо
имуществено разместване, при чието наличие няма да има неоснователно
обогатяване, се дефинира като конкретно правоотношение между лицето, което
дава, и лицето, което получава нещо, част от съдържанието на което отношение е
правото на последното да получи съответната имуществена облага (вж. по-подробно по този въпрос проф. Ал. Кожухаров, „Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения“ – нова редакция и допълнения от проф. П. Попов, С., 2002 г., стр. 342 – 343).
2.1.3.) Фактическият състав, получил регламентация в чл. 55, ал. 1, предл. 3
ЗЗД, по правило включва три елемента: 1/ предаване от ищеца и съответно
получаване от страна на ответника на определено имуществено благо – предмет на иска; 2/ основание за имущественото разместване, което да е налично към момента на получаването, и 3/ настъпване на последващ юридически факт, обуславящ отпадане на основанието с обратна сила (вж. в този смисъл Решение № 81 от 21.07.2017 г. по гр. д. № 60144/2016 г., IV г. о. на ВКС). С оглед правилата за
тежестта на доказване в исковия граждански процес (чл. 154 ГПК), ищецът е този,
който трябва да установи съществуването на визираните изисквания. Ако това бъде сторено, ответната страна следва да докаже, че е получила имущественото благо при наличието на друго основание или че е възстановила полученото.
2.1.4.) Хипотезата, нормирана в чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, е различна и
нейните фактически предпоставки изискват даването, респ. получаването на
имущественото благо да е станало заради едно бъдещо (проектирано/очаквано)
основание, което обаче да не се е реализирало (вж. Решение № 1093 от 13.03.2006
г. по т. д. № 391/2005 г., II т. о. на ВКС).
2.1.5.) Възстановяването на една и съща престация от едно и също лице, поради
неосъществено или отпаднало основание, предполага евентуално обективно
съединяване на исковете по чл. 55, ал. 1, предл. 2 и предл. 3 ЗЗД (вж. като
пример за това случая, разгледан в Решение № 85 от 03.08.2015 г. по т. д. №
856/2014 г., II т. о. на ВКС). Когато едната от тези две искови претенции вече
е била заявена самостоятелно, преминаването към другата е възможно чрез
изменение на основанието на иска, съобразно чл. 214, ал. 1, изр. 1 ГПК. Този
процесуален институт обаче не е приложим при установителния иск по чл. 422 ГПК,
защото неговият предмет се простира до вземането по вече издадената заповед за изпълнение, като в тази ситуация релевирането на различно основание пак е
мислимо с първоначалното предявяване на евентуален осъдителен иск (съобр.
мотивите към т. 11.б на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело
№ 4 от 2013 г., ОСГТК на ВКС).
2.1.6.) За да е допустимо произнасянето на съда, сезиран с определен иск, то
трябва да включва само отчитането на онези правнорелевантни факти, които са
въведени от ищеца по надлежен начин в процеса (вж. Решение № 270 от 23.10.2018 г. по т. д. № 2434/2017 г., II т. о. на ВКС).
2.2.) Фактическата обстановка, установена от събрания доказателствен материал, която е значима за решаването на конкретното дело, е следната:
2.2.1.) С банково платежно нареждане от 12.05.2017 г. ищцовото дружество е
превело по банкова сметка на ответницата сумата от 600 лв. Обсъжданото
обстоятелство се признава и от двете страни, поради което е било отделено като
такова и съответно като ненуждаещо се от доказване, с доклада на делото,
съгласно чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК.
2.2.2.) От документа, материализиращ коментирания паричен превод, става ясно,
че основанието за неговото извършване е авансово плащане на трудово
възнаграждение за месец М. на 2017 г.
2.2.3.) Съобразно справки от 09.05.2017 г. и от 15.05.2017 г., ищецът е подал
до НАП уведомления по чл. 62, ал. 3 КТ, отнасящи се съответно до сключването и
до прекратяването на трудов договор между него (като работодател) и ответницата (като работник), за длъжността „полевъд“.
2.2.4.) След задължаването му, по реда на чл. 190 ГПК, за представяне на
самия трудов договор, дружеството ищец е признало, че в действителност той не е бил сключен.
2.2.5.) Ответната страна не е доказала твърденията си, че е получила исковата
сума, по повод обезщетение за неползван платен годишен отпуск, което ищецът ѝ
дължи във връзка с друго трудово правоотношение помежду им, финализирано през 2016 г.
2.3.) Очертаните фактически положения, преценени на плоскостта на изведените
по-горе принципни правни постановки по проблемите, стоящи за решаване в
настоящия казус, създават база за следните обобщаващи констатации:
2.3.1.) Щом като ищцовото дружество не е установило обстоятелствата, твърдени в исковата молба и свързани със съществуването на основание (трудов договор) за получаването от страна на ответницата на процесната престация (сумата от 600 лв.), към момента на получаването ѝ (12.05.2017 г.), и последващото негово отпадане с обратна сила (прекратяване на трудовия договор), разглежданият иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД не може да бъде уважен.
2.3.2.) Последващата позиция на ищеца, че исковата сума всъщност е била
дадена на ответната страна, с оглед бъдещото сключване на трудов договор, до
което не се е стигнало, насочва към претенция по чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД.
Тя обаче е различна от онази, която е валидно предявена в рамките на настоящото съдебно производство, и произнасянето по нея не е процесуално допустимо.

3. По иска за мораторната лихва:
3.1.) Такава лихва се дължи, когато: 1/ съществува изискуемо главно вземане и
2/ в неговото погасяване е допусната забава.
3.2.) В този смисъл между главницата и лихвата за забава има връзка на
зависимост (акцесорност), която е от положителен тип.
3.3.) Затова отхвърлянето на главния иск води до постановяването на същия
процесуален резултат и досежно претенцията за лихвата.
3.4.) За пълнота на изложението, тук е важно да се отбележи, че тъй като при
вземането, произтичащо от неоснователно обогатяване, няма определен ден за
изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора,
съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД (съобр. мотивите към Тълкувателно решение № 5 от
21.11.2019 г. по тълк. дело № 5 от 2017 г., ОСГТК на ВКС, а също и Решение №
115 от 18.01.1980 г. по гр. д. № 1877/1979 г., I г. о. на ВС). А в случая
ищецът не е доказал отправянето на такава покана до ответницата, която да е
предизвикала забавата ѝ през периода, за който се търси закъснителната лихва.

4. По съдебните разноски:
4.1.) При конкретния изход от спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на
съдебни разноски има само ответницата, но такива не могат да ѝ бъдат присъдени, поради ненадлежното представяне на доказателствата за тяхното извършване.
4.2.) Страната, в чиято полза е било решено делото, има право да получи само
разноските, за които е доказала, че са реално сторени, тъй като разпоредбата на
чл. 78 ГПК въвежда правилото, че на присъждане подлежат единствено действително направените съдебно-деловодни разходи (съобр. мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6 от 2012 г., ОСГТК на ВКС). Когато в съответната инстанция, при разглеждане на делото, са били провеждани устни състезания, представянето на доказателствата за разноски трябва да стане до тяхното приключване (вж. Определение № 844 от 19.12.2013 г. по ч. гр. д. № 4592/2013 г., IV г. о. на ВКС, Определение № 412 от 04.12.2014 г. по т. д. № 539/2012 г., I т. о. на ВКС и Определение № 52 от 30.01.2017 г. по ч. т. д. №
1496/2016 г., I т. о. на ВКС). Ангажирането им по-късен етап, включително с
писмената защита по чл. 149, ал. 3 ГПК, не е меродавно (вж. Определение № 334
от 21.07.2016 г. по ч. т. д. № 2180/2015 г., I т. о. на ВКС).
4.3.) Въпреки че ответната страна своевременно е поискала разноски по делото
(още с отговора на исковата молба), доказателствата за тях (договор за правна
защита и съдействие, в който е отразено, че е заплатила адвокатско
възнаграждение от 450 лв.) са депозирани едва с писмената ѝ защита.

Ръководейки се от изложените съображения, Районен съд – гр. П., Гражданско
отделение, Трети състав

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ исковете на „И. БГ“ Е., със седалище и А. на управление в гр. К., ул. „Г. С. Р.” № 28, вх. А, . 7, ап. 24, ЕИК ***, предявени против С. С. В., с А. в с. М., общ. П., ул. „П. М.“ № 3, ЕГН *, с които се претендира да бъде признато за установено, че ответницата дължи на ищеца следните суми, включени в предметния обхват на Заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК с № 1067 от 04.05.2020 г., издадена по ч. гр. д. № 400/20 г. на Районен съд – гр. П., а именно:
- 600 лв., на основание чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК във вр. с
чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, предоставена от ищеца на ответницата на 12.05.2017
г. и представляваща авансово трудово възнаграждение за месец М. на 2017 г., въз
основа на сключен между тях трудов договор (регистриран в Националната агенция по приходите /НАП/ на 09.05.2017 г.), по който последната е трябвало да
изпълнява длъжността „полевъд“, като договорът е бил прекратен (и
прекратяването му е декларирано пред органите на НАП на 15.05.2017 г.), с което
е отпаднало основанието за задържане на визираната сума, и
- 180,51 лв., на основание чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК във
вр. с чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, представляваща лихва за забава върху
посоченото главно вземане, начислена за периода 12.05.2017 г. – 28.04.2020 г.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – гр. Б., в 2-седмичен срок, считано от връчването на препис на страните по делото, като въззивната жалба се подава чрез Районен съд – гр. П..

РАЙОНЕН СЪДИЯ: